Напоследък реших да се вслушвам по-силно във въпросите, които околните ми задават… и това не с цел, да остроумнича и да съм една глава напред с отговорa си, сякаш съм излязла не на дискусия, а на бойно поле, срещу солидно въоръжен опонент (както обикновено). Не, идеята е да разбирам повече неща за самата себе си от зададените въпроси и по този начин да се развивам по-успешно.
И така, конкретният въпрос „От къде намираш време за това?“ ми бе зададен преди няколко дни на бизнес среща в офиса, в който работя. Събеседник ми беше една изключително еродирана дама, дългогодишен експерт в своята сфера на бизнес развитие.
Тя ме накара да се замисля отново за мотивацията си. Чета много статии, ежедневно, за разпределение на задачите или така нареченият „добър тайммениджмънт” (прекрасна народна думичка) Дори, ви предлагам една статия по темата на любимците ми от Lifehack.bg. Но след толкова четене…. отново се замислям, какво за нас е времето?
Всеки бърза ежедневно. Препускаме за някоя среща, закъсняваме за работа, за тренировка, или просто искаме да сме на 5 места едновременно… Е, не става!
Използваме времето като оправдание за почти всичко, от липсата на прости ежедневни навици, които биха направили животът ни по-здравословен (като: тренировка, макар и кратка, или пък ползотворна малка закуска всяка сутрин), до пренебрегването на нашите цели, мечти, близки хора. Често някъде се чува: „Не ми остана време, затова го претупах.“ – това никак не е адекватно оправдание за нещо, което създаваш.
Времето обаче е една абстракция!
То е константа, която на теория тече в една посока, по един и същи начин, всеки ден. То не се променя! Хората сме тези, които се променяме. Ние порастваме. Ние остаряваме. Ние сбъдваме мечтите си или пък не успяваме. Ние умираме, а то времето си е безсмъртно, непроменливо….
Истината е, че не времето не ни достига, а желанието да научим как да се борим с тази абстракция и да победим в битката. Защото, нека бъдем честни, си е чиста борба да станеш в 6 сутринта, за да отидеш на фитнес преди работа, вместо да станеш в 7 и просто да изхвърчиш към офиса, разливайки като италиански фонтан сутрешното си кафе по стълбите на входа.
Борба с невидим враг е да отделиш време на нещата и хората, които харесваш, вместо просто да мързелуваш. Да подредиш правилно и ефективно приоритетите си е нещо, което някак си пропускат да ни научат в училище. Или просто сме твърде малки и споменатото ни се изплъзва, някъде там, между уроците за синус и косинус и неистовото желание да пораснем.
Дори по-късно в живота, когато пораснем, миговете щастие са тъй бленувани и сякаш твърде кратки, както кратко и бленувано е всяко междучасие.
Но за повечето хора, както и за мен, последният училищен звънец вече отдавна е спрял да отмерва десетте минути бъбриви приказки с другарчетата от съседния клас. Единственото, което напомня монотонния му звук, за наше съжаление, е алармата, звучаща от смартфона рано сутрин.
И тук се сещам за една друга много сполучлива мисъл:
„Ехх, добре е, че не трябва вече всеки ден да ставам в 7 часа за училище… мислех си аз, ставайки в 6 за работа.“
Въпреки че, отдавна не ходим на училище, не е късно да се научим да си подреждаме приоритетите. Творенето, изкуството и правенето на бижута (макар и да е действие изразходващо енергия и време) се превърна в мой приоритет, защото е нещо, което ме прави пълноценна и ми доставя удоволствие. Правейки себе си щастлива, аз работя върху развитието на своя собствен дух. И ето ти я мотивацията!
Съзнателно казвам, че няма да се оправдавам и да мрънкам, че нямам време (не само пред другите хора, но и пред самата себе си), защото само така бих могла да преборя невидимия враг.